ПОРТАЛ СЗ - PortaLSZ. com
*
Конкурсът се организира от Община Стара Загора, Библиотека „Родина” и Къща музей „Гео Милев”.
Жури: Камелия Кондова, Васил Б. Видински, Ина Иванова
Наградите бяха връчени на 28 октомври 2022 г. в Художествена галерия – Стара Загора.
ЛАУРЕАТИ:
І награда
Даница Ивова Христова, 18 г., Велико Търново
наследство
вчера срещнах любимия си във влака
беше провесил глава през прозореца
заиграваше се със светлината
сякаш усещаше смъртта по-близо отвсякога.
днес срещам баща си в метрото
очите му шарят по всяка повърхност
като чужденец който е уверен
че все някой ще му помогне ако се изгуби.
утре ще срещна сина си на летището
последния път ми каза че вечностите го натъжавали
не можел да пътува по море
затова се превръща в точка на небесния булевард.
ІІ награда
Мария Георгиева Гетова, 22 г., София
Болница
1
зад два бели чаршафа
думите залепват за тавана
и се спускат към клепачите
кръвта изтича с мислите
оттатък нечия баба
пее народни песни
гони духовете,
за да не я е страх
смъртта влиза в стаята
и отминава
водата донася живота
като в приказките
2
възрастните дами вътре
носят едни и същи чехли
нямат време да ги купят
по-далеч от подлеза
от болница в болница
от кабинет до кабинет
отмерват останалото време
молят се някой
да върне стрелките назад
отсреща ги посрещат
само празните думи
следващият, моля
3
кои болести са по-страшни
тези, които имаме
или онези, които измисляме
4
стъпките в коридора
търсят края му
ІІІ награда
Николета Владимирова Стефанова, 22 г., София (поощрение през 2019 година)
***
Заровихме баба
преди 40 дни във юли.
Оттогава дядо все мълчи
и рядко гледа двора.
Закла кокошка, даде друга на съседите,
разбра се с Ильо да му вземе кучето.
Ще ходим в София,
да бъде с нас, сред хора.
Че жега страшна, тук на лозето.
Днес ходихме на гроба,
тамян запалихме под слънцето.
Восък капеше от сухите очи на старите.
Следобеда си влязохме
отново в къщата.
И там, на мрежата отвън,
кокошката се беше върнала.
ІІІ награда
Бояна Веселинова Узунова, 21 г., Велико Търново (поощрение през 2019 година, втора награда през 2021 година)
***
Събличам камъните. Лекувам се бавно и светло.
Обличам бялата ленена риза на мама. Кадифето от парфюма на сестра ми.
Каленото желязо на баща ми.
Мога да се смея боса. И да вляза в съня на непознат.
Ако разперя ръце за прегръдка, ще погледна нагоре.
Протягам сърцето си, не за да стигне до теб.
Което остава след залеза, остава пред мен.
Вечер прощавам, плача, пия гореща вода.
Дърветата знаят – влюбените обещават.
Вярвям в пушека от комина на ноември.
ПООЩРЕНИЯ:
Мария Владимирова Игнатова, 22 г., София (втора награда през 2020 година, поощрение през 2021 година)
***
кухнята все по-малко наша става.
странно далечно е говоренето насаме още от входа
и прибирането по-близко до утре, отколкото до днес.
заживяваме из вечeри по план, да има за седмицата,
лягане навреме, или почти,
обичане за лека нощ.
благодаря за пространствата по света,
където още говорим на собствен език
и описваме тихо разните болки.
така се оставяме да пораснем в тези истории
и приемаме и себе си, и кухнята,
все по-малко ревностно лични,
все повече на другите
Габриела Мирославова Маринова, 17 г., с. Твърдица, обл. Бургас
Старата къща
Старата къща в ъгъла
на селото потънало в бурени
организми и разуми
кръв и история.
Старата къща на ъгъла
залепена в детска тетрадка
на дъги и цветя.
Нейното слънце осветява бурените
растат и изгарят
богове живеят в нея хилядолетия
прераждат се и строят
изгнания екзекуции и нови основи
в старата детска тетрадка
моят дом
чиито корени искат
да живеем.
Божана Тонева Славкова, 18 г., Бургас (поощрение през 2020 и 2021 година)
***
Има едно мое аз
на всяка планина.
Стои и мълчи,
почти плаче,
без да знае защо.
Може би за насилието на буквите,
може би за калта, която ще изсъхне, превръщайки се в човек,
може би за нещо отминало, без да бъде разбрано,
може би за страха от това, че не е право.
Те са много,
значи няма как да грешат.
Марая Людмилова Миланова, 16 г., София
Къща
Започнах да губя границата
на моето и твоето съзнание,
когато започнат да мириша
на твоята къща.
Когато знаех къде точно да сложа солницата,
че да е удобна на всеки.
Когато знаех как да побера всички дрехи на простора,
че и да ми останат щипки.
...
Всичко беше нормално.
Моите малки навици ме правеха твоята любима завеса.
Плочките в банята ти
станаха плочките в банята ми,
защото заклевам се преброила съм ги стотици пъти.
Знаех колко глътки въздух вземаш,
че да стигнеш от кухнята до терасата.
...
Съхнех с дрехите.
Мухлясвах с тапетите.
Накрая се слях със стените.
Но мисълта, че вечер ще седнеш на метър от мен
и ще ни делят прашинки
Ме крепи
здраво вградена в тях.
Виктория Мирославова Вановска, 24 г., Стара Загора (поощрение през 2020 година)
Прогноза за времето
издишвайки тъгата си
променям посоката на вятъра
по улицата се завихря мини тoрнадо от листа и найлонови торбички
локвите – ледени пързалки, по които
бездомни котки правят пируети
врабчета се крият под колите изморени от безцелното летене
хора оплели се в шалове и мисли, крачат забързано
на таблото на спирката
пише минус два
градуса
усеща се минус един
човек
Мартин Красимиров Кръстев, 22 г. Асеновград (поощрение през 2020 година)
***
докато те нямаше
се научих да меся хляб,
да го чупя на две равни части
и по-голямата винаги
да оставям на страна
за този,
който липсва.
докато те нямаше
се научих да строя крепости
от цветен пясък,
да запълвам пукнатините им с миди
и когато се порежа на тях
да си напомням,
че от любовта
също може да
боли.
докато те нямаше
се научих да ходя на въже,
нарисувано с тебешир по улицата,
да залитам
и да падам на забавен каданс.
и падането е полет за тези,
които са родени без
криле.
докато те нямаше
се научих да си превързвам провалите
и да плача върху тях,
защото раните зарастват
най-бързо,
когато са промити със
сълзи.
докато те нямаше
се научих да пиша и чета
на всичките езици.
изпратих и получих
безброй + едно писма
без адресат и адресант
и нито едно
не беше от
теб.
докато те нямаше
се научих да танцувам валс,
да водя сам себе си
в правилната посока
и най-важното
да си имам
доверие.
докато те нямаше
се научих да се обичам.
и вече не съм сигурен,
че има смисъл да се
връщаш.
Маргарита Добринова Русева, 20 г., Плевен (поощрение през 2020 и 2021 година)
Метаморфоза
1-ви етап – Гъсеница:
Понякога съм мерна единица
за пространство,
в което не присъствам.
С метър измервам тишината в теб,
която съм подминала,
защото имам навикът да анализирам
само себе си.
Лазя бавно към изхода от цялото.
Част от мен иска да остане.
Отговорът е винаги в другата посока,
но обратният завой е забранен в кръстовища.
Рисувам върху черен плат,
с графит,
нови светофари,
пътни знаци и пътеки,
слепецът в мен се смее –
звукът – забравих да добавя.
Не се развивам,
но пък продължава да ме има.
2-ри етап – Какавида:
Образите се менят
по-бързо от пулса ти след снощи,
усещам:
вкусът на утробата на мама,
мирисът на топла супа
в детската градина,
детското ми шкафче,
на което сама си нарисувах череп
и разговорът ни от вчера.
Татуирам последните си думи
на петата си,
аз съм цялата едно писмо за теб.
Страх ме е,
че не мога да чета пред себе си.
Вместо марка – на писмото слагам –
детска снимка,
запечатвам се.
Рисувам череп,
навиците са ужасно нещо.
3-ти етап – Пашкул:
Превръщам се в хербарий,
забравен в любима детска книга,
докосне ли ме някой –
ще остане само прах.
Спомена живее повече от тялото,
удоволствие намирам и във двете.
Отмервам белезите си в бележки,
колекционирам ги в кутия с картички.
Рождения ми ден е повод да си спомня,
че съм смъртна.
Всеки път,
когато се самозабравя,
ровя из кутията,
за да прочета писмото –
няма го.
Очите ми са скрити под плата,
графита ми стои като спирала,
разтича се.
Хербарий на трилистна детелина съм.
4-ти етап – Пеперуда:
И вече няма правила по пътищата,
няма светофар,
пътеки или маркировка,
всичко е условност.
Виждам всичките си стари грешки,
стоварили се като планина от топла супа,
лелката в градината ми я излива във врата,
злояда съм.
Сблъсквам се със себе си –
загиваме на място.
Виновни няма според съвестта ми.
Всеки сам творец е на сегашното,
но миналото ни говори най-добре.
Заслушвам се,
оставам глуха.
Аз съм част от цялото.
Връщам всичко отначало,
вкусвам пак утробата на мама
и летя.
Ретроспекцията е единствен път напред.
Михаел Георгиев Руков, 19 г., София,
***
Всяка нощ сред дюните на моята пустиня
ветровете шепнат цялата ми пясъчна вина –
не мога да я преброя,
не мога да я събера.
Не мога никога да се преборя.
Пустинята аз сам създадох -
прах затрупа мостове
и кладенци пресъхнаха умрели
и гръдният ми кош се пръсна
като звездите
залюлени в черното платно небесно.
Заговорих,
но никой не заслуша,
защото думите ни бяха тъжни,
и звучаха старо,
като повалено минало...
а бяха крепост.
Вече грешка ще е всяко мое действие,
и болка ще е всеки резултат.
Ръката ми сама напълни чашата с горчилка,
сама залости небесата,
сама съдра простора и сама разсипа
пясъка по моята земя.
Магдалена Венциславова Бабачева, 16 г., София
Мамо
Казваш ми
недей така
рано е още да ходиш при него
или
късно е вече да ходиш при него.
Страх те е
да ме пуснеш
да се гоня с кучетата на Аляска
или
да пия от студената река.
Казваш ми
мила не знаеш много неща.
Но ти
не знаеш как да свариш кафето
в студена вода.
А аз знам.
Калоян Венчов Иванов, 24 г., София
БЛУС СОЛО
изповядваш чужди
богове
мила
говориш
ми непознати
езици
задаваш ми
въпроси
които не разбирам
очакваш отговори
които не знам
дърпаш струни
на които
аз не умея
да свиря
чуваш звуци
които дяволите
пращат
наизустила си
местоимения
заменящи
любовта ни
разпитваш
чужди мъже
когато мен
ме няма там
какво очакваш
освен
непредвидима
като блус соло
да свършиш
сама
и тъжна
a аз предвидим
като
заклет меломан
да продължавам
да те пускам
да си тръгваш
със звука
Честито на всички наградени и отличени млади автори!
#
