ПОРТАЛ СЗ - PortaLSZ. com
*
Скоро след трите издания на "Пътеки" - книгата, в която Бенжамен Варон постави основите на един нов хуманизъм, достоен за цел на народите през 21-ви век, се появи поредното заглавие от този така интригуващ автор. Издателство "Захарий Стоянов" представи най-емблематичните му теоретически разработки от последните години под общо заглавие "Капитализмът - антагонист на човечеството".
Книгата мощно доразвива идеята, аргументирана от автора още в "Пътеки", че традиционните отношения между труда и капитала, формирани през последните няколко века, в наши дни представляват вече дълбок исторически анахронизъм. Те категорично не отговарят на интересите не само на формиралото се многобройно наемно общество, но и са в остро противоречие с интересите на всички хора. Нещо трябва да се случи, за да има човечеството бъдеще, и това ще е появата на нов обществен строй, който ще преодолее и задмине капитализма, сочи Бенжамен Варон. Той не само предрича тази поява, но и активно и последователно гради с труда си от години насам теоретичната основа на този така важен процес на радикална обществено-икономическа трансформация.
Любознателният читател ще открие с удоволствие в новата книга и редица факти от нашето ежедневие, за дълбоките причини и за последствията от които обикновено не се замисляме. Бенжамен Варон обаче ги е видял, анализирал и извел така пред нас, че на много места текстът на "Капитализмът..." е истинско откровение. Книгата е пълна с толкова нови и толкова значими идеи, че според въздействието си върху читателя пред него бледнеят не едно и две прочути заглавия на западната философска мисъл. Варон печели най-вече с дълбоката си аргументация и с чудесната си, разбираема за всеки яснота на изказа.
Ето един малък пример за прогностичната сила на словото на Бенжамен Варон. Още през 1997 година в статията си "За смяната на капиталистическата цивилизация", включена в новата му книга, той ясно предупреждава, че започналото одесняване на социалдемократическите партии в Европа, каквато е и нашата БСП, е явление, което заслужава да се следи с особена осторожност. То вади тези партии от избраната от самите тях роля на коректив на острите проблеми на капиталистическата среда. "Това одесняване ще доведе до освобождаването на терени за маргинализирани левичарски формации с възможности да акумулират значителна разрушителна сила", предупреди авторът още преди години (стр. 50).
Сега вече знаем, че прогнозата му излезе изключително точна - същинско пророчество. Изчислената от големия теоретик поява на маргинализирана левичарска формация на родната политическа сцена се състоя шумно и скандално. За броени месеци след създаването си тя успя наистина да удари по традиционните политически устои не само у нас и да си навлече многобройни негативни оценки.
В бъдещето е погледнал още при появата си през 1960 година и друг включен в книгата текст - адресираното до ЦК на БКП писмо-предупреждение, подписано от седмина комунисти-интелектуалци, сред които и Б.Варон. В него освен напълно доказалите се с годините забележки към тогавашното партийно ръководство, че ако продължи да деформира социалистическата идея, в края на краищата ще я дискредитира, както и стана, като прелюбопитен детайл намираме и критика на познатото ни и от последните години хитро обещание - че "още утре" народът ще се радва на добро благосъстояние. Ето от кое индиго са излезли прословутите 800 дни на един съвременен експремиер, си казва развеселеният от политико-историческите повторения читател.
***
Нека коментираме сега накратко някои от основните идеи, прогнози и предупреждения в новата книга на Бенжамен Варон.
Повторната варваризация на капитализма след краха на реалния социализъм, за която авторът пише с тревога, е доказателство пред очите на целия свят, че дълбоките реформи на първоначалния див капитализъм от края на 19-ти и началото на 20-ти век са предприети под влиянието на най-значимото събитие на новото време - Великата октомврийска социалистическа революция. Събитийната верига "див капитализъм - ВОСР - антипазарна кейнсианска социална корекция на капитализма от края на 20-те години - отваряне към пазарни корекции в постсъветското пространство след 1989 г." говори за един бавен, размит в годините, но все пак достатъчно ясно идентифицируем, продължаващ и днес процес на взаимно индуциращи се необходими корекции на обществено-икономическите стратегии в двата основни двигателя на геополитическите процеси - Изтока и Запада (разбираме европейския Изток и европейския Запад, включващ САЩ и Канада, разглеждани като исторически обособени духовни пространства, запазили до голяма степен автономния избор на пътищата си за развитие и способни да генерират и експериментират нови социално-икономически теории и практики, неантагонистични и еволюционни спрямо съществуващия обществен ред).
Изводът, който можем да направим от проявяването на тази историческа последователност, е доста интригуващ и неочакван: Въпреки формалния разпад на бившия съветски конгломерат и включването на част от него в различни западни структури, емпиричните данни не са достатъчни да отчетем, че е започнало сливане и унифициране на системите. По-точно ще бъде да определим това, което става днес, като пореден етап от наложилото се като практика през ХХ век текущо взаимно догонване и изравняване на нивата на социален, икономически и технологичен напредък на Изтока и Запада. Причините за старта на този мащабен процес е изоставането през последните 40 години на Изтока. Корекцията е от същия мащаб, в който Кейнсианската реформация навакса навремето изоставането на Запада в социалната сфера, отекнало и отшумяло постепенно с вълната от социалистически правителства в отделните европейски страни.
Погледнато отвътре, от кухнята на днешната адаптация на Изтока и от нищожната дистанция на тези наши години, в които става това, е изключително трудно да се обозре и осъзнае огромният мащаб на процеса, както и да се локализира къде са разставени неговите политически и геополитически ограничители за дълбочината на проникване. Сближаването на две големи системи с цел обмяна на структури, практики и технологии е подобно на бавния сблъсък на континенталните кори: придружават го многобройни локални земетръси, а общата картина може да се схване само от висока орбита.
Перспективата, която можем да очакваме от това в средносрочен план, е повече от ясна - след колизията ще последва относително раздалечаване и навлизане в нов етап на самостоятелно развитие на Изтока и Запада. Това не е непременно нещо негативно. Многообразието на структури, включително и глобални, гарантира многопосочността на протичащите в тях обществено-икономически процеси. Което е здравословно условие за намирането на оптималните форми и темпове на общочовешкия прогрес.
Въз основа на информацията, поднесена в новата книга на Бенжамен Варон, е възможно да предположим и друго: че днешната корекция на Изтока за организационно и технологично изравняване със Запада ще бъде неминуемо последвана през близките десетилетия от началото на аналогичен по сила, но още по-сложен, на по-дълбоко структурно ниво нов процес на вътрешни преобразувания на Запада за отстраняване на вътрешно присъщите му тежки пороци на капиталистическите производствени отношения. Ето какво включва краткият списък на тези пороци:
* Двойно обезсобствяване на наемния работник както чрез криминално по същността си присвояване на личността му и на неотчуждаемата й еманация - работната му сила, така и чрез последващо изземане на принадената стойност, т.е. на целия произведен от работника продукт. Този механизъм е осветен изключително ясно от Бенжамен Варон. Анализът му е важно допълнение и развитие на Марксовата дисекция на капитализма и представлява голям принос в теорията на политикономията.
* Пряко следствие от въпросното двойно ограбване на наемния работник е сбърканото от самото начало съотношение в разпределението на обществения продукт между капитала и живия труд, довело обществото до много сериозен социален дисбаланс.
* Сред крещящите недъзи на съвременния капитализъм е и запазената в него същностно непроменена, но силно дегизирана архаична система на господство и робство, дошла до нашето време още от дълбините на цивилизацията. Тя бе анализирана от Хегел още през 1807 г. в неговата "Феноменология на духа". А през двете столетия оттогава, включително и в наши дни, е демаскирана особено настъпателно от редица автори. Един от най-ярките примери в това отношение е текстът на Анатолий Ананьев, публикуван в сп. "Октябрь", Москва, 2001 г., кн. 9, под заглавие "Призвание Рюриковичей, или тысячелетняя загадка России". Този много интересен текст може да бъде прочетен в интернет на адрес http://magazines.russ.ru/october/2001/9/ana.html
Бенжамен Варон пише в тази връзка следното: "Появило се още при разлагането на робството и поради това включващо остатъци от това робство, наемничеството - господстващото отношение при капитализма, се превръща в модерна метаморфоза на робския атавизъм" (стр. 204).
За съжаление Западът се плъзна от епохата на протестантската Реформация насам в тежка психорелигиозна манипулация на наемничеството, довела го в края на краищата до перманентно пребиваване в състояние на трескав самоотречен труд в полза на все по-безличния и античовешки капитал. Впоследствие не помогнаха дори искрените усилия на един такъв титан на духа като дребничкия мъж от Кьонигсберг Имануел Кант (1724-1804 г.).
Всепризнатият баща на съвременната европейска философия завеща на Европа морални послания, които сочеха съвсем друга, хуманна посока на развитие: "Постъпвай така, щото максимата на твоята постъпка да може да служи за норма на всеобщото законодателство!" Преразказан с по-прости думи, Категоричният императив означава следното: "Преди да направиш нещо, помисли какво ще стане, ако то се издигне до всеобща норма на поведение. Ако ти хареса - действай". Това е доста по-различна и много по-прогресивна морална основа от принадлежалите на други епохи и на други духовни територии етически принципи като "Бъди като всички", "Не причинявай на другите това, което не желаеш за себе си", "Око за око, зъб за зъб" и пр., коментирани от младия руски философ и общественик Константин Крылов в книгата му "Поведение" - Москва, "Педагогический поиск", 1997 г. И друго постулира великият Кант в своята "Критика на практическия разум": че човекът никога не може да бъде средство; той може да бъде единствено цел, както припомня Крылов. Беше ли спазено това от прегърналата капитализма Европа? Категорично не.
Проективният заряд на Категоричния императив носеше много обещания за светло бъдеще, които за съжаление останаха нереализирани в практиката на Запада. Нека си спомним каква дяволска метаморфоза претърпя в европейското битие Хегелевото виждане за труда като педагогика, като школа за дисциплина, сривайки се век и нещо след края на живота му - почти в наши дни - в злокобното "Arbeit macht frei", и то не къде да е, а в сърцето на Стария континент. Остана утешението, че негативната сметка, трупана вече пет века (два от които - интензивно) от дивия капитализъм на гърба на милионите експлоатирани наемници, все някога ще трябва да се плати от Запада, пък и от Изтока, и моментът за това сякаш назрява.
* Сред тежките язви на капитализма е задълбочаващата се до критични нива псевдосвобода на индивида в западните демокрации - социална, политическа и икономическа, която води единствено до гнетящо чувство на нищожност и безсилие, до потискане на самостоятелното мислене и до социална дезориентация и безразличие, породени от разрушаването на цялостните му представи за света. Това го твърди не кой да е, а един от най-популярните западни анализатори Ерих Фром (1900-1980 г.), в труда си "Бягство от свободата" (1941 г.):
"Изглежда така, сякаш човек действа в съответствие със своите интереси; на практика обаче цялата му личност, с всичките й възможности, е превърната в оръдие, служещо на целите на машината, построена от него със собствените му ръце... Индивидът стана още по-самотен; стана инструмент в ръцете на потискащо превъзхождащи го сили; той стана индивид, но индивид неуверен и наплашен". При това човекът от индустриалната ера насам е дотолкова превърнат в автоматизиран механизъм, в робот, че е готов на крайно опасна стъпка: да приеме всяка идеология и всеки вожд срещу обещанието за вълнуващ живот, срещу предлаганата му политическа структура и символи, даващи някаква привидност на смисъл и порядък в живота на индивида. (Какво съвпадение с българската политическа картина от последните две години! Истините са вечни.) Отчаянието на хората-роботи, категоричен е Фром, е хранителна среда за политическите цели на фашизма.
За смазващата човешкия дух природа на капитализма писа през 30-те годни на ХХ век и Карл Ясперс (1883-1969 г.) в книгата си "Духовната ситуация на времето", (1932 г.): "Усещането за опасност преминава през цялото последно столетие: човек усеща заплаха."
Изолираният и безсилен индивид е оръдие на външни цели. Личността му е подрита, човек е отслабен и уплашен, със силен подтик към псевдоспасително бягство в подмолния пристан на зависимост и подчинение. Сценарият започна да се развива у нас едва след края на реалния социализъм. До преломната 1989 г. въпросното усещане за заплаха, така силно изразено вече днес, просто не тегнеше никому.
Изобщо пораженията върху социума като цяло и върху личността в частност от продължаващия столетия капиталистически грабеж са изключително тежки и поставят под съмнение цялото бъдеще на системата, която продължава да го толерира. Да, наемният работник в епохата на неолибералното информационно общество е свободен, но със свободата на затворено в клетка животно. Така наемникът е превърнат в присвоено същество, водено от прибиращата каймака на труда му "невидима ръка", за която говори основоположникът на либерализма, шотландецът Адам Смит (1723-1790 г.) в "Богатството на народите" (1776 г.). Наемникът е създание, хранено по график, колкото да има сили да работи, с отнето му право на лична инициатива, с умишлено объркани представи за ставащото в света отвън и с мизерна свобода на придвижване, ограничена от здравите решетки на клетката, т.е. от рамките на отдавна ръждясалите морално капиталистически трудови правоотношения.
Ясперс оневинява в цитирания си по-горе труд системата: "Това не е робовладелско стопанство, където хората са използвани като животни... по своята добра воля, всеки на своето място участва в създаването на условия за функциониране на цялото". Но понятието за действителността, макар и отречено от автора, така или иначе вече е изведено и назовано недвусмислено - "робовладелско стопанство". Доколко е неправ в тълкуването му обаче, личи от коментара му веднага след това: "Никой не може повече на основата на измислен план да определя без съгласието на масите какво да правят." Тъжна история - Ясперс формулира това толкова грешно заключение само година преди идването на власт в Германия на Хитлер. В интерес на истината в същата книга той все пак донякъде прозира бъдещето, като цитира Гьоте: "Предвиждам настъпването на време, когато човечеството няма повече да радва Бога и той ще бъде принуден да разруши отново всичко за нов градеж". Такова време настъпва само 7 години по-късно с пламването на Втората световна война.
***
Промяната в системата на взаимодействие между труда и капитала, когато тя се случи, сигурно ще приеме формата на онази радикална трансформация на капиталистическата система, която очаква и за която пише в новата си книга Бенжамен Варон: "И така въпреки неуспеха на първия социалистически експеримент времето на капитализма изтича. Завършва краят на неговата двувековна цивилизация. Шумотевицата от сгромолясването на реалния социализъм не може да прикрие това. Родените от нея проблеми могат да се решават вече само "отвъд" нея, в една нова цивилизация. ХХI век няма да се побере нито в етиката, нито сред неустойчивостта и глобалната дехуманизация от края на ХХ век. Комбинираните действия на описаните проблеми ще предизвикат неизбежни катастрофични развития. И ако човечеството се забави с новия необходим исторически проект и с реалните си действия в защита на общите жизнени интереси, повторно варваризиращият се капитализъм със сигурност ще успее да допише черните покани за универсален геополитически хаос. В ръцете на общата европейска левица е да не допусне такъв сценарий."
Новите технологии и повсеместната интелектуализация на производството, заостря вниманието ни авторът, както никога досега разкриват факта, че трудът (собственост на работника като работна сила) е точно толкова капитал, колкото и натурално-веществените елементи на производството (собственост на предприемача); дори нещо повече: капиталът на труда излиза на преден план пред традиционните капиталови елементи. Б.Варон прави важния извод, че най-естествено е двата равностойни субекта да се договарят за съвместна дейност с всички произтичащи от това коопериране последици.
Едно от най-важните заключения в "Капитализмът - антагонист на човечеството" е, че идва краят на отбранителната позиция на марксизма и на левите идеи и че ще се сложи началото на техния нов научен и обществен ренесанс. От тези идеи ще кристализира реалистичен ляв проект за промени в света, който ще се превърне в завладяваща и обществено призната антиутопия (стр. 205, в анализа "От социална реформация към радикална трансформация на капитализма").
Тук следва изрично да подчертаем, че идеите в книгата не само покоряват читателя със своята дълбочина на проникване в обществено-политическата алхимия на реалността; те са и солиден крайъгълен камък в градежа на въпросния нов ляв обществен проект за неексплозивна радикална трансформация на капитализма в нов хуманен ред. Бенжамен Варон пръв прозря, че това може да се превърне в реална историческа задача още на сегашното поколение младежи, и на практика го зададе като тяхна висока цел (стр. 71). Цел, съответстваща на главната цивилизационна мисия на марксизма - задминаването, преодоляването на наемното общество с неговите антисоциални йерархии, освобождаването на труда, неговата еманципация и възстановяване на неговия суверенитет (стр. 81).
Внушението, което прави авторът днес, в началото на ХХI век, ни разтърсва с прозрението, че е възможен друг, различен свят, далеч от закостенелия модел на капитализма; за да стане той реалност, е нужно щадящата го социална реформация да прерасне в негова радикална трансформация. И това не е задача на неопределеното далечно бъдеще, а пътека, по която можем да тръгнем още сега, ако сме акумулирали необходимата дързост и енергия. Познанието е налице, посоката е посочена.
Методично и изчерпателно, категорично и убедително Бенжамен Варон разкрива страница след страница, глава след глава скритите механизми на функциониране на нашето твърде противоречиво глобализиращо се общество. Много очи могат да отворят истините, до които се е добрал той през дългия си и пълен с предизвикателства живот, и които щедро споделя с читателите си. Политзатворник през първата половина на ХХ век, впоследствие ръководител на катедра по политикономия, а малко след това и дисидент (един от групата на Куфарджиев, оспорила правилността на вътрешната политика на компартията у нас в началото на 60-те години, за което стана дума по-горе), изселен от София от тоталитарната власт заради това, че е дръзнал да посочи кусурите й, Варон притежава онова силно и точно слово, онази проникваща през възлите и загадките на времето анализаторска мощ, която е запазена марка само за най-големите световни имена във философията, политологията и политикономията.
Оригиналните идеи, желязната аргументация нареждат анализите на Бенжамен Варон (заедно с трите издания на книгата му "Пътеки") сред малкото работи, допълващи и развиващи марксистката философска мисъл в наше време, е отбелязано с пълно основание в кратка анотация към новата му книга.
В предговора към труда пък издателят му и негов редактор Иван Гранитски подчертава водещото значение на редица от тезисите на Бенжамен Варон за теоретичната мисъл на европейската и световната левица днес. Между другото той разказва следното: "Присъствал съм на десетки срещи между Бенжамен Варон, Стефан Продев и Валери Петров. Разговорите между тези бележити люде винаги бяха заредени с енергията на интелектуалното откривателство. Бенжамен Варон излагаше своите революционни идеи с хегелианска систематичност... В такива мигове, наблюдавайки тези свободни духове, винаги съм си мислел, че те приличат на философи от времето на Сократ и Платон, чийто полет на въображението и мисълта не може да бъде спрян от историческите и времевите ограничения". Така Гранитски прави на читателя неочакван подарък, открехвайки пред взора му малък прозорец към мигове от така привличащото с магията си прелюбопитно битие на тези трима големи българи.
***
Накрая нека обърнем внимание и на още един акцент от новата книга на Бенжамен Варон: че последователната екология е винаги антикапиталистическа (в главата "Социална реформация или деградация", стр. 148). Посланието е твърде навременно, като имаме предвид колко чувствително стана през последните години общественото мнение по въпроса на замърсяването на околната среда: граждански протести и граждански неподчинения за боклука на София, дългогодишна съпротива на хората от района на Раднево срещу вдигането на завод за преработка на опасни отпадъци на тяхна територия, социално напрежение в Стара Загора от унищожаването на бойните глави на тактическите ни ракети и обгазяванията на града. Ековъпросът е актуален и защото пряко кореспондира с ангажиментите на левицата, която, бидейки част от управляващата тройна коалиция и в условията на фактически разпад на дясното пространство у нас, под принудата на реалностите се движи по една малко по-дясна политическа траектория и все още търси точния баланс между традиционните си социални приоритети и привнесените си функции.
Даваме ли си напълно днес сметка, че въпреки създадената от човечеството огромна материална и духовна култура ние си оставаме на практика същества, хвърлени в трудна за живот среда? И че първото, върху което трябва да стъпим веднага след решаването на въпроса за собственото си оцеляване, е да осигурим ненакърнимостта на тази среда? Целта е пак същата - собственото ни оцеляване, но вече за столетия напред във времето. Макар и с лек нюанс, Ортега-и-Гасет (1883-1995 г.) наричаше загрижеността ни за собственото ни благополучие и нехайството ни за съдбата на източниците на това благополучие "абсурдо състояние на духа" ("Бунтът на масите", 1930 г.) Та ако изобщо има някакъв смисъл от появата ни като носители на разум, не би ли следвало да го търсим именно в гарантирането на симбиозата между живата материя и неживата й основа-носител, от която тя е така парадоксално родена - пък и ние покрай другото. Ако не успеем в това, със сигурност няма да оправдаем съществуването си, а поколенията може да ни прикачат и по-остро определение от това на испанския философ. Символ на благотворния страх от саморазруха, който трябва да пазим като нещо ценно, е древният, предаван от поколение на поколение спомен за Атлантида, опреснен преди повече от две хилядолетия в диалозите на Платон (427-347 г. пр.н.е). Дори и изобщо да не е съществувала в мъглите на далечното минало, историята за нея е добре измислена, и легендата за нея е силна като изначално предупреждение.
Максим Добрев,
XI.2006
Още по темата:
"Горящите пътеки към бъдещето": една книга-завет към поколенията от големия хуманист Бенжамен Варон
#
